Една сутрин заварих в кабинета си красива огненочервена Коледна звезда. Малко преди Коледа. Още не е прецъфтяла и на мястото на опадалите цветчета се появяват нови. Стои си на масичката точно срещу бюрото ми и често я поглеждам. Червена. Цветът на живота. Като огъня, като кръвта, като виното, като любовта. Като младостта. Онази, която не се брои с годините, преживени на тази земя, а със силата да обичаш. За тази сила няма възраст...Тя не остарява.Такъв - без възраст - възприех човека, който ми подари Коледната звезда. Видях първо нея, а него -след седмица-две. Нямало ме, когато я донесъл. Всъщност го познавах задочно. Беше изпратил свои стихове за рубриката „Душите ни, човешките". Хубави. И с Коледната звезда ми благодарил, че сме ги отпечатали. Дойде отново, защото искал да го направи очи в очи, да си стиснем ръцете.. .И тогава, от дума на дума, чух една невероятна история, белязана с превратностите на съдбата и силата да обичаш...
- Винаги ли слагате ударение на „о"-то, когато изписвате фамилното си име? Така бяхте направили в писмото, което ми изпратихте, а и в бележката, за цветето. Много е красиво... ;
- Червено е като кръвта. Тя вода не става...Освен ако съвсем си престанал да бъдеш човек... Фамилията ми е Чирков, а хората все я бъркат с Чирков.
- Да не би да имате нещо против известния проф. Чирков?
- Опазил ме Бог! Но държа на фамилията си, както, сигурен съм, и професорът на своята. Човек без род е като дърво без корен...
- И какви са корените на Чиркови?
- Годината била 1920, месец ноември. Бившия полковник от руската императорска армия Александ I-ви Петрович Чирков тръгна от родния си град Херсои за Одеса. Чул, че оттам ще отплава кораб на Международния Червен кръст в Турция. Белогвардейци бягали от болшевиките към Европа. Баща ми бил тежко ранен в крака още в Харкон при престрелка с червеноармейци. Все пак успял да се качи на кораба преди отплаването...И ето тук, насред морето, съдбата поднесла подарък на полковника, който се накъсвал от мъка, че напуска своята Русия, на която бил с служил вярно, а царя тъжно оставал с нея. Как да пристъпи клетвата си?...
- И какъв бил този подарък на съдбата?
- Много нежен - една очарователна млада жена, корабен лекар, току-що завършила медицина в Петроград. Тя спасила крака на полковника от ампутация, а той взел, че ее влюбил. Докторката - също. Съдба... Пред тях - неизвестност, зад тях родината. Не знаели дали някога ще я видят отново. И взели, че се оженили. Това е силата да обичаш! Помита и революции, и отчаяние. Та полковникът и докторката пристигнали в Константинопол вече законни съпрузи.
- Кога успели да се оженят?
- На кораба имало свещеник, който ги венчал. От Константинопол първо отишли в Сърбия, а после в България. Завинаги... Майка ми положила проверовъчен изпит в Министерството на здравето и я назначили като участъков лекар в село Долна баня, Ихтиманско. Били нестабилни времена - партиите се сменяли във властта, като лекари, учители, агрономи били уволнявани и измествани от протежета на новите властници. Така мама и татко обиколили половин България. Отначало тя изхранвала семейството, защото бившият полковник още не бил напълно здрав. Като се оправил, станал учител по руски език, но това - по-късно... Сестра ми Олга се ражда през 1922 г. в Севлиево, а аз след две години в село Садина, Поповско. Голямо „движение" е паднало - от Карнобат към Плевенско и Свищовско, после в Пернишко и София. Сестра ми учи в Руската гимназия в София, а аз с мама и татко по селските училища. Гимназия завърших във Велико Търново. После с Олга следвахме руска филология в Софийския университет. Кръвта вода не става...Тя 20 години беше учителка по руски в 32-а гимназия и преподавател в катедра „Чужди езици" на Медицинска академия. Аз също станах учител, преводач, коректор и редактор в различни вестници, издателства, институти...
- Нали сте деца на белоемигранти...Това не попречи ли на развитието ви със сестра ви?
- Знае ли човек...Но аз мисля, че хората ни приемаха просто като руснаци. Не съм усетил неприязън от обикновените хора по повод белогвардействотона татко. Пък и времената бяха такива - възторжени! Бях бригадир в Хаинбоаз и при прокарването на жп линията Перник-Волуяк. Даже съм бил и ударник. Когато градиш, нямаш време да мразиш...
- „Пробив в генетиката" ли беше антируската вълна, която помля България в началните години на промените у нас? Някои още ги държи...
- Такива „вълни" винаги е имало. Но много силна е привързаността на двата народа, направо споена в скала, в която се разбива мръсната пяна на всяка вълна на омразата. Превратностите на съдбата не могат да победят силата да обичаш. Това важи и за отделните човеци, и за народите.
- Вие какъв се чувствате? Стопроцентов руснак или малко и българин? Всъщност сте роден тук, тук е преминал животът ви...
- Русия е душата ми, България е сърцето. А това е едно и също, двете страни на една монета.
- Изобщо нямате руски акцент. Кой от двата езика знаете по-добре?
- Мисля, че няма разлика. Сънувам и на двата... Първата ми съпруга беше българка, втората - рускиня. Значи и в любовта положението е същото...
- А в поезията?
- Пак е така. Стихосбирката ми „Влюбените не стареят" е на български, а сега подготвям нова - със стихове на руски. За 50 години съм превел над 3000 статии и стихове на руски и съветски поети.
- Познавате ли някои от тях?
- Много. Сергей Михалков, Владимир Соколов, Михаил Дудин, Олег Шестински...
-А какви превратности поднасяше съдбата лично на вас?
- По-скоро подаръци... Синът ми Александър носи името на татко. Дарен е от съдбата с музикален талант. Беше ръководител на няколко вокално-инструментални групи - „Стил", „Баракуда", „Черно и бяло". Стана лауреат на „Златния Орфей". Сега е продуцент на развлекателни програми. Женен е, има дъщеря и внук. Значи аз съм прадядо! Момчето се казва Божидар и е на 7 години. Живея сам в „Младост", защото втората ми жена почина, но не съм самотен. Синът много ми помага, готви отлично... Направо подарък от съдбата! Имам и орден „Кирил и Методий" първа степен, на който много държа. Това е достойнство. Какво е човек без достойнство?... Разбира се, то не е само в ордените и медалите. Но и те означават нещо...
- Имате ли приятели?
- Да. Особено държа на дружбата си с големия ни поет Евтим Евтимов. Изобщо съдбата ме е срещала с много стойностни хора. Това са безценни подаръци.
- Разкажете за някои от тези срещи.
- Беше 1973 година. 35 години от тогава... През ноември като гост на Съюза на писателите дойде фотожурналистът от сп. „Огоньок" Генадий Копосов. Имаше списък с имена на хора, с които искаше да разговаря и да ги заснеме. Аз бях с него като преводач и придружител. Бяхме в Софийския университет при тогавашния ректор акад. Благовест Сендов, на гости при големия ни писател Емилиян Станев и при поета Димитър Методиев. Ходихме в Народното събрание и т.н. Генадий много държеше да се срещне и с Лили Иванова. Руснаците я боготворяха. Та отиваме ние у тях, посреща ни тя, но спешно я извикаха на запис в Радиото. Останахме с тогавашния й съпруг Янчо Таков. Той, разбира се, веднага отвори хладилника и наизвади всякакви питиета. Изобщо, скрепихме българо-съветската дружба подобаващо. Генадий се скъса да снима едно симпатично кученце чихуа-хуа, любимеца на Лили..
Когато изпращах госта на летището, той ми даде подарък за Лили - снимка на два целуващи се пингвина, направена на Южния полюс. Отидох да я занеса, но Лили беше заминала на турне в СССР. Като се върна, приготвих се да занеса подаръка, но - о, ужас! Няма го! Точно по това време се местих в друго жилище и съм забутал някъде снимката. Умрях от срам...Но съдбата си знае работата. Лили Иванова си получи подаръка чак след...33 години! Открих снимката през 2006 година. Стават чудеса...Тогава по телевизията вървеше предаването „Имаш поща". Писах писмо на Гала и така, след време колкото една Христова възраст, Лили си получи целуващите се пингвини.
- Най-великият човек, когото сте познавал лично?
- То не е познанство, а докосване...През 1934 година - дано не изглеждам на някой от читателите ви като изкопаемо...И ако е така, дано да съм полезно изкопаемо... Та през 1934 г. бях ученик в Трета софийска прогимназия, в първи клас. Бяхме тръгнали на черква и точно до „Свети Седмочисленици" татко се закова пред един мъж и каза, целият потръпващ от вълнение: „Фьодор Иванович, здравствуйте! А мн с вами знакомн из Петербурга!" Беше Шаляпин! „Помню, конечно помню! А вн что здесь делаете?" - попита великият артист. Татко му разказа накратко. Той нищо не коментира, а попита: „А кто зтот молодой человек с вами?" Татко ме представи, а Шаляпин каза: „Очень приятно познакомиться. Тн хотел бн пойти с папой в Оперу?" И се ръкува с мен. Тогава Шаляпин беше на 64 години, живеещ в Париж, беше световноизвестен. даде ни пропуски и го гледах в „Борис Годунов" на софийска сцена. Но по-важно беше, че се ръкува с мен, за което дълго разказвах на когото сваря...
- А човекът с най-оригинално чувство за хумор?
- Беше един министър. Българин. От МВР. Тогава излизаше вестник „Народен страж". Преведох и предложих да отпечатат една глава от поемата на Сергей Михалков. „Чичо Стьопа" - „Чичо Стьопа-милиционер”. Когато Михалков дойде в България по покана на Съюза на писателите, бяхме поканени на среща от тогавашният министър на вътрешните работи Ангел Солаков. Много искал да се запознае с автора на поемата и председател на Съюза на съветските писатели. Беше чудесна среща. По едно време заговориха за болести и Михалков се оплака, че общо взето е здрав, но го мъчи неприятен радикулит. Министърът обясни, че и той имал същия проблем, но някакъв световноизвестен френски професор го оперирал. Сега бил абсолютно здрав, забравил за радикулита, имало само един малък проблем - след операцията човек ставал абсолютно импотентен. Михалков направо изрева: „Какво? Импотентен? За нищо на света! Оставам си с радикулита!" Министър Солаков се скъса от смях, а заедно с него и всички останали...
- Сега по-спокойно ли живеете? 85 години са достопочтена възраст...
-Библейските персонажи на много по-достопочетна възраст са създавали поколения. Пък и не съм се оперирал от радикулит при оня френски професор, препоръчан на Михалков от министър Солаков... Това, разбира се, е в кръга на шегата... Но продължавам да превеждам, пиша стихове, издавам мои книги, ето и „Вестник за жената" отпечата мои произведения... Значи ми е рано да се предавам... Впрочем, неотдавна в Руския културно-информационен център имаше среща с големия руски поет и преводач от български Александър Анатолиевич Руденко. Аз прочетох мой превод на стихотворението „Великият Ботев" на украинския поет и преводач Дмитро Павличка. Руденко ми подари с автограф книгата си, „Христо Ботев” - кратка биография и стихове в негов превод, а аз - „Вестник за жената", където беше и страницата с мои стихове...
Ако някога и на мен ми се случи да разказвам за превратностите на съдбата в моя живот и подаръците, които ми е правила, няма да пропусна тази среща с Анатолий Чирков. Мъжът с руска душа и българско сърце, който е абсолютно доказателство, че духът превъзхожда материята и за разлика от нея не е подвластен на категорията време...
Няма коментари:
Публикуване на коментар