Милко Диков, карикатурист: Риболовът беше детската ми болест

Карикатуристът Милко Диков е роден на 24 март 1930 г. в Троян. Завършил е Художествената академия в София през 1960 г., специалност керамика. Негови карикатури са публикувани в почти всички водещи вестници и списания в България. Постановчик и режисьор е на осем анимационни филма. Има десет самостоятелни изложби. Носител е на над тридесет наши и чуждестранни награди, най-голямата от които е Тран при", получена през 1985 г. в гр. Маростина, Италия.
- Откога сте риболовец?
- На седем годинки прекарах тежка болест. Тогава нямаше антибиотици. Как съм оцелял -аз си зная, по-точно родителите ми знаеха. Спомням си, че на датата, на която съм оживял, всяка година майка ми носеше на комшиите за понос. Тогава един приятел ми подари въдица и тръгнах по Осъма. Реката ме оправи, кали ме и ми даде обичта към природата. И досега, като видя Осъма, нещо ми трепва.
- Каква риба имаше в Осъма през 40-те години на миналия век?
- Ловях предимно блюскета, мренки и кленчета. Със съвсем примитивен прът, без макара, смея да кажа, че станах майстор на улова на мренки. Не съм се връщал вкъщи без риба. Будех се рано сутрин и тръгвах. Реката още димеше.
Започнах да напускам постепенно Троянския регион. Слизах надолу към Ловеч за по-едра риба. Под Лешница се ловяха сомчета и шарани. С колелото въртях по 70 километра на ден. беше детинско увлечение, но и днес, като погледна към река, имам чувството, че тя почва да кипи и рибите се вълнуват. След години дойде другата страст -мадамите, и оттогава не съм пипал въдица.
- Разкажете няк весела история.
- Беше валял дъжд и реката течеше размътена. Започнах бесен риболов. Пусках - вадех, пусках - вадех. Издълбах в чакъла зад мен малко кладенче, в което оставях рибата. По едно време почувствах зад: гърба ми някакво раздвижване. Обърнах се и видях някаква патка да налапва последното ми рибе. Побеснях. Патката хукна към реката. Започна да плува. Виждаше се само главата й. Хванах едно камъче, запратих го по нея и тя навири краката. Как съм я уцелил право в главата - не знам. От насрещния бряг се развикаха хора. Уплаших се, хвърлих въдицата и побягнах към вкъщи. Не мина и час. На вратата потропа мъж, който носеше умрялата патка. Обърна се към баща ми: "Доктор Диков, вашето момче уби патка." Баща ми ме погледна. Аз се чудех къде да се скрия под масата, а той започна да се смее: "Само тая ли уби?" Извади пари и я плати.
- Какво е бил за вас риболовът?
- Повече от страст и увлечение. Болест. Лятно време от сутрин до вечер обикалях по реката. Привличаше ме ритуалът на издебването и изчакването, емоцията на почукването и засичането. Изживявах нещо реално, а не по книги.
Докато си купя риболовен билет, горски ме гониха на няколко пъти. После ловях повече риба, но не ми беше така сладка, както бракониерската.
- Риболовът във е шето творчество?
- Вероятно е в кръвта ми, макар че отдавна не ловя риба. Обичам да рисувам риболовци и майтапите около тях, защото са много прями.
Има часове, когато са налице всички условия^ риболовът да върви, и нищо не хващаш. Друг път тръгва неочаквано с бясно темпо. Същото е и в рисуването. Това не мога да го разбера цял живот.
- Най-голямата риба, която сте хващал?
- Случи се да уловя доста едро кленче – към половин килограм. Бях много горд. Оставих го на кукичката, метнах въдицата на рамо и тръгнах гпрез града, за да ме видят. Изведнъж - някаква спирачка. Обърнах се и.. Котка налапала рибата. Измяука, скъса влакното и избяга. Дълго време виждах котката с моята корда в уста...

Арх. Людмил Леонидов : Ама нали не искате сегашната мръсотия, палатки и кебапчета?

- Арх. Леонидов, защо избрахте за дупчене именно пл. Батенберг?
- Защото София е един от малкото градове, в които не остана площад за хората. Пл. Славейков е отрупан, площадът пред Народния театър е целият с кафенета. Един от най-хубавите и традиционни площади е този пред Царския дворец. Там е имало маневри, паради. Той може да се възстанови и вместо да служи за паркинг и там да има опънати палатки, може да се използва като площад.
Той има между 5 и 10 хил. кв.м и може да побере цяла София. Целта е от паркинг и разсипия той да стане един хубав площад, какъвто има в Италия, в Испания, в Австрия.
- Но ще го издълбаете с нова метростанция?
- Единият тунел на метрото вече е минал оттам. Става дума за първия метродиаметьр. Той е на повече от 24 метра дълбочина. Все едно шестетажна сграда под земята.
Трябваше да проверим дали оттам ще може да мине третият диаметър, т.е. скоростният подземен
трамвай от Руски паметник до Паметника Левски. И там да се направи връзка между станциите. Защото смисълът на метрото е, когато пътуваш по единия диаметър, да можеш да се прехвърлиш на другия.
Под площада на Царския дворец искаме да направим пресечна точка на първия и
втория метродиаметър и на скоростния трамвай.
- Но сегашното метро и бъдещото под бул. Мария- Л у и за се срещат пред Булбанк. Как хората от скоростния трамвай ще се прекачват на метрото?
- Ще има нова метростанция на първия диаметър под пл. Батенберг. А от трамвая могат да слизат и на Витошка и оттам да се прекачват на метрото от втория диаметър (Централна гара Хладилника).
- Новата метростанция под пл. Батенберг няма ли да е само на 200-300 м от сегашната станция Сердика?
- Не, има 600 м, което е напълно достатъчно разстояние за нова метроспирка!
- И планирате мол от магазини до метростанцията под пл. Батенберг?
- Който го е казал това, нека да му обясня. Чрез тези търговски площи, ако се
направят, ще може да се издържа цялото съоръжение. Разбира се, не е задължително да ги има! Но вижте, първата метростанция на Париж е на седем нива само търговски площи. Чрез тях цялото съоръжение се издържа.
- Планирате сигурно и подземни паркинги?
-Да. Дори нашето предложение е под този площад да бъде и Музеят на София. Мястото е чудесно. Но хората като не приемат нашите варианти, може площадът да си остане с паркинга и мръсотията. Дори могат и кебапчета да изкарат там.
-Колко ще струва това на данъкоплатеца?
- Наизуст не мога да ви кажа. Музеят може да е на два етажа, може да е на един. В единия случай ще е 3000 кв.м, в другия - 7000 кв.м. Това е огромна
площ за музей. И затова могат там да се сложат всички старини на София - от найдълбока древност до каляските на царя.
Този музей, дето се вика, може да се посещава денонощно. Ако някой се плаши от търговски площи... ами няма да ги има! Но съоръжението трябва да се издържа от нещо. Могат да се продават национални носии, униформи. В цял свят е така.
- Как ви хрумна идеята да вкарате музея под земята?
- В света е пълно с такива музеи. Например в Гърция музеят на филип Македонски е изцяло под земята.

Еротичната танцьорка Симба: Защо Бербо крие приятелката си?

- Здравей, Симба, как се вдъхнови за своя псевдоним - от анимацията "Цар Лъв"ли?
- О, не, не, всички това си мислят. Симба е африканско име, означава силен, корав. Много е разпространено в Етиопия и Кения.
- А как е истинското ти име?
- Никога не го използвам. Не мога да ти кажа.
- Известна си с това, че рисуваш гола, кога това се превърна в твоя запазена марка?
- Първо бях танцьорка по стриптийзбаровете. Преди три години започнах работа в една римска агенция - същата, която навремето откри Чичолина. Собственикът на агенцията е много известен в Италия, когато разбра, че рисувам добре, ми предложи да започна да стана гола художничка. Всъщност, докато бях в гимназията, учех в паралелка за скулптура, но сега голямата ми страст е графиката.
- Как се роди увлечението ти по нашата футболна звезда Димитър Бербатов?
- Унгарка съм, но живея в Милано, а там всички са луди по футбола. Една моя приятелка ми спомена нещо за Бербатов. Когато ми обясни, че е от България и разбрах, че ще посетя родината му, реших да се разро-вя в интернет и да намеря повече информация за него. Изгледах няколко клип-чета, той играе много емоционално, а и е доста привлекателен. Когато организаторите разбраха, че съм се запалила по него, ми предложиха да го нарисувам. Не ми трябваше много време, защото вече бях вдъхновена, и за една вечер го нарисувах.
- Чух също, че възнамеряваш да му подариш картината?
- Надявам се. Говорих с организаторите и те ме увериха, че ще измислят нещо да му я пратим. Чух, че той постоянно крие приятелката си. Чудя се защо ли го прави, все пак е звезда, нормално е хората да се интересуват.
- Знаеш ли, че той също
рисува, това му е хобито?
- О-о-о, каква добра новина!
- Колко струва една твоя картина?
- Различно - между 200 до 2000 евро. Всъщност, никога не съм правила изложба с картините си в Италия. Хората там не търсят картините ми, защото според Ватикана те са грешни.
- Вероятно си била и на други порноизложения по света. Как ги намираш в сравнение с нашето?
- Да, била съм на такива фестивали из цяла Европа. В Испания например хората са много по-освободени. От началото до края всички правят секс на сцената. През цялото време там се вихри една огромна оргия. Не съм виждала такова нещо никъде другаде. В Белгия и Холандия например са на другия полюс. Там, публиката се скандализира, ако някой си покаже половия орган.
- Какви са впечатленията ти от българските мъже?
- Изглеждат ми много възпитани. Не са арогантни, не са нагли. В Италия например се държат много неуважително. Като цяло сексуалната култура там е много ниска. Не знаят каква е разликата между еротика и порнография.

Хю Грант: Искам да съм писател

- Хю, във филмите често играете заклет ерген. Дали това е роля, в която можете да се въплътите особено добре, защото самият вие предпочитате да живеете сам, отколкото в сериозна връзка?
- Да. Така е. Отдавна е минало времето, когато всяка вечер сядах в барове и билярдни зали, за да забърша някоя мадама (смее се). Но може би наистина не се виждам в ролята на добър баща и послушен съпруг.
- Когато видите някое щастливо семейство, не ви ли се иска да имате хубава къща, в която ви чакат съпругата и децата?
- Просто не мога да си се представя като баща и съпруг. Разберете ме правилно: нямам нищо против сериозните връзки. Дори съм абсолютно убеден, че всеки човек се нуждае от дълбоки отношения с друг. В каквато и да е форма.
- Работите много. Как отмаряте между филмите?
- Една седмица се оттеглям напълно. Далеч от шумотевицата се опитвам да намеря тишина и да събера сили. Просто да мързелувам. Но след няколко дни ставам неспокоен, трябва отново да се заема с нещо.
- Живеете в предградието Кенсингтън в Лондон. Сам ли нареждате жилището си?
- Обичам да го правя. Окачвам мои картини на стените, търся удобни мебели. Само за миенето на прозорците и готвенето имам нужда от помощ. Абсолютно невеж съм като домакин.
- Бивши ваши спътници в живота отдавна са вече майки. Когато ги видите с децата им, не се ли събужда у вас желание за семейно щастие?
- Не! Не се виждам в тази роля. Само мисълта ме плаши. Но не искам да изключа съвсем идеята за свое семейство. Ще ви издам нещо: изпитвам страх, когато ме доближават деца.
- Не обичате ли децата?
- Напротив! Нямам абсолютно нищо против малки деца. Дори понякога мисля, че децата могат да бъдат много важни в живота. Виждам това при приятели: самите те са станали много по-любезни и спокойни, откакто са бащи. Но въпреки това имам някакъв страх от децата. Не знам как да разговарям с тях...
- Страхът от сближаване и сериозно обвързване ли винаги е била причината да се разделяте дори с дългогодишните си партньорки?
- Всички жени, с които съм имал връзка, са изключителни и силни жени, които знаеха точно какво искат. Разбирам, че при всяка жена в един момент желанието да има бебе и семейство става много важно. Но това не е причина за раздяла. Нито пък са изиграли някаква роля нови партньори или афери по същото време.
- Но вие сте имали случаи да изживеете истинска, дълбока любов, нали?
- Имал съм прекрасни моменти, много радостни и много трудни. Това ни е правило по-силни. Всеки от нас бе преуспяващ в професията и ние бяхме щастливи, че споделяхме времето на нашата работа.
- Какво прави едно приятелство истинско?
- Аз очаквам абсолютна искреност, отдаденост и вярност. Трябва да знам, че когато е нужно, мога да разчитам на другия, както той на мен.
- И като ученик ли пленявахте представителките на нежния пол?
- Бях втори Казанова (смее се). Красивите момичета винаги са ми правили впечатление. Наистина никога не съм бил срамежлив. По-скоро незабележителен, защото винаги бях най-малкият сред момчетата.
- Винаги ли сте чаровен, или понякога действате като мачо?
- Обичам самоуверени жени, които понякога ми противоречат. Но при важни решения ставам мачо.
- Какво обичат жените най-много у мъжете?
- Това зависи от индивидуалния тип човек. Хуморът най-често омагьосва. Понякога ме убеждават само едни наистина стегнати задни части.
- Какво мислите за операциите за разкрасяване, които жените си правят?
- Повечето от тези изкуствено красиви жени изглеждат неестествено и понякога страшно. Разбирам, че всяка жена иска да бъде красива. Но понякога хуморът и добрият характер са по-ценни.
- Какво правите, за да останете в добра физическа форма?
- Редовни лифтинги! Не, всъщност предпочитам да спортувам. Но в това отношение съм ужасно мързелив. Никога няма да ме намерите на уредите за трупане на мускули във фитнеса.
- Суетен ли сте?
- Малко (смее се). Не съм болно суетен, не толкова, че да дразня околните.
- Страхувате ли се от старостта?
- Над 45 години човек не е толкова импулсивен, както на 20 години. Искам да преживея още много неща, искам да открия други страни на личността си. Надявам се да не се сгромолясам на инвалиден стол още на 60 години, разказвайки само за доброто старо време. - Интересувате ли се от политика или от замърсяване на околната среда например? Това правят много ваши известни колеги в Холивуд.
- Винаги ще бъда "зелен"! Опитвам се да живея природосъобразно.
- Имате ли слабости, които притесняват самия вас?
- От време на време пия повече от нормата! Но имам нужда от това. Понякога имам нужда да се разпусна. Живея интензивно и не съм от тези, които се поддържат във форма чрез редовни тренировки във фитнеса и твърда дисциплина.
- Имате ли мечти?
- Искам да бъда успяващ писател. Това е една от мечтите ми. Един ден да напиша голям роман. Но се срамувам от всичко, което съм написал досега. Страхувам се, че това ще остане само една мечта.
- Вярно ли е, че като дете сте колекционирали пощенски марки?
- Учудващо е колко много знаете за мен (смее се). Не мога да си спомня, че съм събирал марки. Но може би ще започна скоро. Трябва да е много успокояващо. И кой знае, може би ще забогатея с тях?!

www.kliuki.net

АНАТОЛИЙ ЧИРКОВ: РУСИЯ Е ДУШАТА МИ, БЪЛГАРИЯ – СЪРЦЕТО

Една сутрин заварих в кабинета си красива огненочервена Коледна звезда. Малко преди Коледа. Още не е прецъфтяла и на мястото на опадалите цветчета се появяват нови. Стои си на масичката точно срещу бюрото ми и често я поглеждам. Червена. Цветът на живота. Като огъня, като кръвта, като виното, като любовта. Като младостта. Онази, която не се брои с годините, преживени на тази земя, а със силата да обичаш. За тази сила няма възраст...Тя не остарява.
Такъв - без възраст - възприех човека, който ми подари Коледната звезда. Видях първо нея, а него -след седмица-две. Нямало ме, когато я донесъл. Всъщност го познавах задочно. Беше изпратил свои стихове за рубриката „Душите ни, човешките". Хубави. И с Коледната звезда ми благодарил, че сме ги отпечатали. Дойде отново, защото искал да го направи очи в очи, да си стиснем ръцете.. .И тогава, от дума на дума, чух една невероятна история, белязана с превратностите на съдбата и силата да обичаш...
- Винаги ли слагате ударение на „о"-то, когато изписвате фамилното си име? Така бяхте направили в писмото, което ми изпратихте, а и в бележката, за цветето. Много е красиво... ;
- Червено е като кръвта. Тя вода не става...Освен ако съвсем си престанал да бъдеш човек... Фамилията ми е Чирков, а хората все я бъркат с Чирков.
- Да не би да имате нещо против известния проф. Чирков?
- Опазил ме Бог! Но държа на фамилията си, както, сигурен съм, и професорът на своята. Човек без род е като дърво без корен...
- И какви са корените на Чиркови?
- Годината била 1920, месец ноември. Бившия полковник от руската императорска армия Александ I-ви Петрович Чирков тръгна от родния си град Херсои за Одеса. Чул, че оттам ще отплава кораб на Международния Червен кръст в Турция. Белогвардейци бягали от болшевиките към Европа. Баща ми бил тежко ранен в крака още в Харкон при престрелка с червеноармейци. Все пак успял да се качи на кораба преди отплаването...И ето тук, насред морето, съдбата поднесла подарък на полковника, който се накъсвал от мъка, че напуска своята Русия, на която бил с служил вярно, а царя тъжно оставал с нея. Как да пристъпи клетвата си?...
- И какъв бил този подарък на съдбата?
- Много нежен - една очарователна млада жена, корабен лекар, току-що завършила медицина в Петроград. Тя спасила крака на полковника от ампутация, а той взел, че ее влюбил. Докторката - също. Съдба... Пред тях - неизвестност, зад тях родината. Не знаели дали някога ще я видят отново. И взели, че се оженили. Това е силата да обичаш! Помита и революции, и отчаяние. Та полковникът и докторката пристигнали в Константинопол вече законни съпрузи.
- Кога успели да се оженят?
- На кораба имало свещеник, който ги венчал. От Константинопол първо отишли в Сърбия, а после в България. Завинаги... Майка ми положила проверовъчен изпит в Министерството на здравето и я назначили като участъков лекар в село Долна баня, Ихтиманско. Били нестабилни времена - партиите се сменяли във властта, като лекари, учители, агрономи били уволнявани и измествани от протежета на новите властници. Така мама и татко обиколили половин България. Отначало тя изхранвала семейството, защото бившият полковник още не бил напълно здрав. Като се оправил, станал учител по руски език, но това - по-късно... Сестра ми Олга се ражда през 1922 г. в Севлиево, а аз след две години в село Садина, Поповско. Голямо „движение" е паднало - от Карнобат към Плевенско и Свищовско, после в Пернишко и София. Сестра ми учи в Руската гимназия в София, а аз с мама и татко по селските училища. Гимназия завърших във Велико Търново. После с Олга следвахме руска филология в Софийския университет. Кръвта вода не става...Тя 20 години беше учителка по руски в 32-а гимназия и преподавател в катедра „Чужди езици" на Медицинска академия. Аз също станах учител, преводач, коректор и редактор в различни вестници, издателства, институти...
- Нали сте деца на белоемигранти...Това не попречи ли на развитието ви със сестра ви?
- Знае ли човек...Но аз мисля, че хората ни приемаха просто като руснаци. Не съм усетил неприязън от обикновените хора по повод белогвардействотона татко. Пък и времената бяха такива - възторжени! Бях бригадир в Хаинбоаз и при прокарването на жп линията Перник-Волуяк. Даже съм бил и ударник. Когато градиш, нямаш време да мразиш...
- „Пробив в генетиката" ли беше антируската вълна, която помля България в началните години на промените у нас? Някои още ги държи...
- Такива „вълни" винаги е имало. Но много силна е привързаността на двата народа, направо споена в скала, в която се разбива мръсната пяна на всяка вълна на омразата. Превратностите на съдбата не могат да победят силата да обичаш. Това важи и за отделните човеци, и за народите.
- Вие какъв се чувствате? Стопроцентов руснак или малко и българин? Всъщност сте роден тук, тук е преминал животът ви...
- Русия е душата ми, България е сърцето. А това е едно и също, двете страни на една монета.
- Изобщо нямате руски акцент. Кой от двата езика знаете по-добре?
- Мисля, че няма разлика. Сънувам и на двата... Първата ми съпруга беше българка, втората - рускиня. Значи и в любовта положението е същото...
- А в поезията?
- Пак е така. Стихосбирката ми „Влюбените не стареят" е на български, а сега подготвям нова - със стихове на руски. За 50 години съм превел над 3000 статии и стихове на руски и съветски поети.
- Познавате ли някои от тях?
- Много. Сергей Михалков, Владимир Соколов, Михаил Дудин, Олег Шестински...
-А какви превратности поднасяше съдбата лично на вас?
- По-скоро подаръци... Синът ми Александър носи името на татко. Дарен е от съдбата с музикален талант. Беше ръководител на няколко вокално-инструментални групи - „Стил", „Баракуда", „Черно и бяло". Стана лауреат на „Златния Орфей". Сега е продуцент на развлекателни програми. Женен е, има дъщеря и внук. Значи аз съм прадядо! Момчето се казва Божидар и е на 7 години. Живея сам в „Младост", защото втората ми жена почина, но не съм самотен. Синът много ми помага, готви отлично... Направо подарък от съдбата! Имам и орден „Кирил и Методий" първа степен, на който много държа. Това е достойнство. Какво е човек без достойнство?... Разбира се, то не е само в ордените и медалите. Но и те означават нещо...
- Имате ли приятели?
- Да. Особено държа на дружбата си с големия ни поет Евтим Евтимов. Изобщо съдбата ме е срещала с много стойностни хора. Това са безценни подаръци.
- Разкажете за някои от тези срещи.
- Беше 1973 година. 35 години от тогава... През ноември като гост на Съюза на писателите дойде фотожурналистът от сп. „Огоньок" Генадий Копосов. Имаше списък с имена на хора, с които искаше да разговаря и да ги заснеме. Аз бях с него като преводач и придружител. Бяхме в Софийския университет при тогавашния ректор акад. Благовест Сендов, на гости при големия ни писател Емилиян Станев и при поета Димитър Методиев. Ходихме в Народното събрание и т.н. Генадий много държеше да се срещне и с Лили Иванова. Руснаците я боготворяха. Та отиваме ние у тях, посреща ни тя, но спешно я извикаха на запис в Радиото. Останахме с тогавашния й съпруг Янчо Таков. Той, разбира се, веднага отвори хладилника и наизвади всякакви питиета. Изобщо, скрепихме българо-съветската дружба подобаващо. Генадий се скъса да снима едно симпатично кученце чихуа-хуа, любимеца на Лили..
Когато изпращах госта на летището, той ми даде подарък за Лили - снимка на два целуващи се пингвина, направена на Южния полюс. Отидох да я занеса, но Лили беше заминала на турне в СССР. Като се върна, приготвих се да занеса подаръка, но - о, ужас! Няма го! Точно по това време се местих в друго жилище и съм забутал някъде снимката. Умрях от срам...Но съдбата си знае работата. Лили Иванова си получи подаръка чак след...33 години! Открих снимката през 2006 година. Стават чудеса...Тогава по телевизията вървеше предаването „Имаш поща". Писах писмо на Гала и така, след време колкото една Христова възраст, Лили си получи целуващите се пингвини.
- Най-великият човек, когото сте познавал лично?
- То не е познанство, а докосване...През 1934 година - дано не изглеждам на някой от читателите ви като изкопаемо...И ако е така, дано да съм полезно изкопаемо... Та през 1934 г. бях ученик в Трета софийска прогимназия, в първи клас. Бяхме тръгнали на черква и точно до „Свети Седмочисленици" татко се закова пред един мъж и каза, целият потръпващ от вълнение: „Фьодор Иванович, здравствуйте! А мн с вами знакомн из Петербурга!" Беше Шаляпин! „Помню, конечно помню! А вн что здесь делаете?" - попита великият артист. Татко му разказа накратко. Той нищо не коментира, а попита: „А кто зтот молодой человек с вами?" Татко ме представи, а Шаляпин каза: „Очень приятно познакомиться. Тн хотел бн пойти с папой в Оперу?" И се ръкува с мен. Тогава Шаляпин беше на 64 години, живеещ в Париж, беше световноизвестен. даде ни пропуски и го гледах в „Борис Годунов" на софийска сцена. Но по-важно беше, че се ръкува с мен, за което дълго разказвах на когото сваря...
- А човекът с най-оригинално чувство за хумор?
- Беше един министър. Българин. От МВР. Тогава излизаше вестник „Народен страж". Преведох и предложих да отпечатат една глава от поемата на Сергей Михалков. „Чичо Стьопа" - „Чичо Стьопа-милиционер”. Когато Михалков дойде в България по покана на Съюза на писателите, бяхме поканени на среща от тогавашният министър на вътрешните работи Ангел Солаков. Много искал да се запознае с автора на поемата и председател на Съюза на съветските писатели. Беше чудесна среща. По едно време заговориха за болести и Михалков се оплака, че общо взето е здрав, но го мъчи неприятен радикулит. Министърът обясни, че и той имал същия проблем, но някакъв световноизвестен френски професор го оперирал. Сега бил абсолютно здрав, забравил за радикулита, имало само един малък проблем - след операцията човек ставал абсолютно импотентен. Михалков направо изрева: „Какво? Импотентен? За нищо на света! Оставам си с радикулита!" Министър Солаков се скъса от смях, а заедно с него и всички останали...
- Сега по-спокойно ли живеете? 85 години са достопочтена възраст...
-Библейските персонажи на много по-достопочетна възраст са създавали поколения. Пък и не съм се оперирал от радикулит при оня френски професор, препоръчан на Михалков от министър Солаков... Това, разбира се, е в кръга на шегата... Но продължавам да превеждам, пиша стихове, издавам мои книги, ето и „Вестник за жената" отпечата мои произведения... Значи ми е рано да се предавам... Впрочем, неотдавна в Руския културно-информационен център имаше среща с големия руски поет и преводач от български Александър Анатолиевич Руденко. Аз прочетох мой превод на стихотворението „Великият Ботев" на украинския поет и преводач Дмитро Павличка. Руденко ми подари с автограф книгата си, „Христо Ботев” - кратка биография и стихове в негов превод, а аз - „Вестник за жената", където беше и страницата с мои стихове...
Ако някога и на мен ми се случи да разказвам за превратностите на съдбата в моя живот и подаръците, които ми е правила, няма да пропусна тази среща с Анатолий Чирков. Мъжът с руска душа и българско сърце, който е абсолютно доказателство, че духът превъзхожда материята и за разлика от нея не е подвластен на категорията време...

ПОКАЗВАТ ВОСЪЧНИ ФИГУРИ НА СВЕТЦИ

Изложбата е открита в руската столица в самото навечерие на светата Четирипетдесетница.

Навръх руската Масленица (Сирни заговезни), в самото навечерие на Великия пост в Москва се откри интересна изложба. Наречена "Света Рус", тя представя единствената в света сбирка от восъчни фигури на православни светци.
В центъра й е "Тайната вечеря" с изработените в естествена големина фигури на Исус и 12-те апостоли. Останалите експонати са свързани с покръстването и утвърждаването на християнската вяра в руските земи и представят известни исторически личности. Сред тях са св. император Константин Велики, майка му св. парица Елена, Порфирогенет (Багренородни). Поредицата продължава с героичните защитници на руските земи, като св. Александър Невски и св. Димитрий Донски, както и свидни руски богослови, като преподобни Сергии Радонежки и много други.
Изложбата досега е показвана в по-малките руски градове и е посрещана с противоречиви чувства от вярващите. Организаторите на експозицията обаче твърдят, че фигурите са на исторически лица и че тя има познавателни, а не религиозни цели.

Лора Крумова няма цветя на леглото до себе си

- Какво ви събужда сутрин, Лора?
- Няколко часовника, които издават ужасяващи звуци! Само един не ми е достатъчен. Подсигурявам се с 3. Отделно включвам и алармата на мобилния телефон.
- Нямате ли страх, че ще се успите?
- Тук комедията е по-скоро драма. Има сутрини, в които лелото ти мирише на сън, а ти трябва да станеш, за да поприказваш малко. Но два пъти съм се успивала. Е, все пак успях за работа. Единият път беше фатален. Дойдох в 7 и 12 минути, Коритаров вече беше започнал. Зрителите обаче
не разбраха, че съм се успала.
- Остава ли ви време след ефир за чисто женски неща?
- Откакто отново сме двама (на екран), животът започва отново да пее! Месецът, в който бях сама, беше труден.
- Коя е Лора след "Здравей, България"?
- Едно момиче от "Захарна фабрика", част от "Захарната фабрика" все още е в мен.
- Какво обичате да правите?
- Обичам определени хора и обичам да ги виждам.
- Какво готвите най-вкусно?
- Готвя много рядко, за да впечатля или убия! (смее се)
- "Дегизирате" ли се, като се разхождате по улиците?
- Не, само гледам лошо, ако не ми се говори. Непрекъснато ме спират някакви хора, а аз понякога не съм в настроение, особено когато съм станала в 4 сутринта.
- Почти месец водите с Милен Цветков. Кой повече ви пасва като партньор, Милен или Коритаров?
- Няма място за сравнения, прекалено са различи, като характери
и темпераменти.
- Налага ли ви се да "влизате в роли", заради сценария.
- Не. Сценарий няма.
- В интернет форумите се коментира, че като водеща стоите най-добре сама.
- Извървях най-трудните моменти, когато бях сама. Но това предаване има нужда от двама водещи. Ако някой ден стигна до амбицията да правя нещо самостоятелно, ще е съвсем различен формат, в който по-скоро бих била зад кадър.
- Спечели ли предаването, като остави политиката на заден план?
- Не оставяме политиката назад, а такъв е форматът. Предполага, освен
политика, да има и много други неща, които да будят човек с музика, с весел разговор, дори сериозните теми да са представени в друг вид. Не да докарваме хората до депресивни състояния.
- Все пак е година на избори, затова прави впечатление завоят към забавното.
- И с Милен сме го обсъждали - 2009 година, пускаш телевизора и виждаш еднакви формати и ти идва да изключиш телевизора. Идеята е не да бъдем отдушник, а да говорим за неща, които наистина интересуват хората.
- Политика мръсна дума ли е?
- Чак толкова остро - не. Но има прекалено много хора с лични интереси в нея. Прекалено много!
- За какво ви се говори на вас в предаването?
- Ние нещата ги решаваме с Милен и което той иска - влиза, което аз - също. Така че няма тема, която да съм искала да засегна и да не присъства.
Много се уморих, докато бях сама и сега наистина си почивам психически.
- Самоиронична ли сте, имате ли чувство за хумор?
- За самоиронията - да, но повече самоирония понякога означава и повече комплекси. Границата е важна. Хуморът е химия, с някои сме в едно съединение, с други хора - не.
- Красивите и известни жени са обект на ухажвания, вие имали ли си неприлични предложения?
- Всички предложения са прилични в момента. Шегувам се!
- Не ви ли е страх от звездоманията, много известни хора не се усещат кога се разболяват от тази болест.
- Не ме е страх, не се плаша лесно.
- Как се навихте за еротична фотосесия в мъжко списание, в което сте по бельо?
- В живота на всяка жена има момент, в който гърдите й побеждават над интелекта. Пак се шегувам. Беше ми забавно да направим снимките.
- Сякаш хората ви видяха в нова светлина - на освободена, щастлива млада жена.
- Дивото зове, няма две мнения. Не съм правила нещо с цел да се разбира нещо друго. Просто беше весело и поучително занимание.
Бях ужасно срамежлива но фотографът Темелко Темелков ме омая.
- Защо жените се оплакват, че все я няма любовта в стил "Сексът и градът"?
- На жените им се наложи да бъдат по-силни и това се отразява и на сексуалния живот.
- Кое е най-абсурдното, което сте чували за себе си?
- Че имам мустак и разширени вени. Информация на жълтата преса от миналата седмица. Мили хора.
- Вярно ли е, че си падате по Кеворк Кеворкян?
- Стига храна за жълтите вестници. Този въпрос почна странно да се повтаря.
- Да, но не давате отговор...
- Ами имам това право. Не ми е интересно да отговарям на този въпрос.
- Има ли цветя на леглото до вас?
- Мисля, че това беше химнът на малашевските гробари. Благодаря, жива съм, добре съм! (смее се)