Карикатуристът Милко Диков е роден на 24 март 1930 г. в Троян. Завършил е Художествената академия в София през 1960 г., специалност керамика. Негови карикатури са публикувани в почти всички водещи вестници и списания в България. Постановчик и режисьор е на осем анимационни филма. Има десет самостоятелни изложби. Носител е на над тридесет наши и чуждестранни награди, най-голямата от които е Тран при", получена през 1985 г. в гр. Маростина, Италия.- Откога сте риболовец?
- На седем годинки прекарах тежка болест. Тогава нямаше антибиотици. Как съм оцелял -аз си зная, по-точно родителите ми знаеха. Спомням си, че на датата, на която съм оживял, всяка година майка ми носеше на комшиите за понос. Тогава един приятел ми подари въдица и тръгнах по Осъма. Реката ме оправи, кали ме и ми даде обичта към природата. И досега, като видя Осъма, нещо ми трепва.
- Каква риба имаше в Осъма през 40-те години на миналия век?
- Ловях предимно блюскета, мренки и кленчета. Със съвсем примитивен прът, без макара, смея да кажа, че станах майстор на улова на мренки. Не съм се връщал вкъщи без риба. Будех се рано сутрин и тръгвах. Реката още димеше.
Започнах да напускам постепенно Троянския регион. Слизах надолу към Ловеч за по-едра риба. Под Лешница се ловяха сомчета и шарани. С колелото въртях по 70 километра на ден. беше детинско увлечение, но и днес, като погледна към река, имам чувството, че тя почва да кипи и рибите се вълнуват. След години дойде другата страст -мадамите, и оттогава не съм пипал въдица.
- Разкажете няк весела история.
- Беше валял дъжд и реката течеше размътена. Започнах бесен риболов. Пусках - вадех, пусках - вадех. Издълбах в чакъла зад мен малко кладенче, в което оставях рибата. По едно време почувствах зад: гърба ми някакво раздвижване. Обърнах се и видях някаква патка да налапва последното ми рибе. Побеснях. Патката хукна към реката. Започна да плува. Виждаше се само главата й. Хванах едно камъче, запратих го по нея и тя навири краката. Как съм я уцелил право в главата - не знам. От насрещния бряг се развикаха хора. Уплаших се, хвърлих въдицата и побягнах към вкъщи. Не мина и час. На вратата потропа мъж, който носеше умрялата патка. Обърна се към баща ми: "Доктор Диков, вашето момче уби патка." Баща ми ме погледна. Аз се чудех къде да се скрия под масата, а той започна да се смее: "Само тая ли уби?" Извади пари и я плати.
- Какво е бил за вас риболовът?
- Повече от страст и увлечение. Болест. Лятно време от сутрин до вечер обикалях по реката. Привличаше ме ритуалът на издебването и изчакването, емоцията на почукването и засичането. Изживявах нещо реално, а не по книги.
Докато си купя риболовен билет, горски ме гониха на няколко пъти. После ловях повече риба, но не ми беше така сладка, както бракониерската.
- Риболовът във е шето творчество?
- Вероятно е в кръвта ми, макар че отдавна не ловя риба. Обичам да рисувам риболовци и майтапите около тях, защото са много прями.
Има часове, когато са налице всички условия^ риболовът да върви, и нищо не хващаш. Друг път тръгва неочаквано с бясно темпо. Същото е и в рисуването. Това не мога да го разбера цял живот.
- Най-голямата риба, която сте хващал?
- Случи се да уловя доста едро кленче – към половин килограм. Бях много горд. Оставих го на кукичката, метнах въдицата на рамо и тръгнах гпрез града, за да ме видят. Изведнъж - някаква спирачка. Обърнах се и.. Котка налапала рибата. Измяука, скъса влакното и избяга. Дълго време виждах котката с моята корда в уста...
Няма коментари:
Публикуване на коментар